Трите букви, с които индустрията си мери мечтите - и защо никой не може да каже кога е „вече да“.
Хоризонтът има едно свойство: колкото и да вървиш към него, той остава пред теб. AGI се държи по същия начин. Преди десет години „машина, която говори като човек“ звучеше като финалната права. Днес я носим в джоба си и никой не я нарича общ интелект - преместихме чертата. Компютърът би най-добрия шахматист: чертата се премести. Пише код, взима изпити по право: чертата пак се мести.
Затова спорът за AGI рядко е спор за техника. Той е спор за дефиниция. Едни мерят с икономика: машина, която може да върши повечето платена умствена работа. Други мерят с наука: система, която сама открива ново знание. Трети - с всекидневието: да й дадеш задача като на колега и да не проверяваш след нея. По първата мярка сме близо. По третата - не сме.
Защо думата тежи, щом никой не я е виждал
Защото около нея се движат пари и договори. Обещанието „ние строим AGI“ вдига оценки на компании и оправдава разходи, които иначе не се връзват. А има и договори, в които самата дума носи правна тежест: обявяването на AGI променя кой какво притежава. Когато една дефиниция струва милиарди, не чакай някой да я закове доброволно.
Нашият прочит: следи какво правят системите, не какво им казват. Дали моделът е „AGI“ е етикет. Дали може да свърши работата, която досега вършеше човек - това е въпросът, който си струва. И той има измерим отговор всяка седмица.