Правилото, че вътрешната мрежа не е безопасна сама по себе си. Всяка заявка се проверява, все едно идва отвън.
Старата сигурност беше замък с ров. Пазиш стената. Който е минал през портата, се разхожда из двора свободно. Само че стената вече я няма. Хората работят от вкъщи, от влака, от кафенето. Програмите живеят в облака. А замъкът имаше и стар недостатък. NIST го казва направо: пробият ли нападателите периметъра, по-нататък никой не ги спира да се движат навътре.
Нулевото доверие обръща логиката. Мрежата не е сигурна само защото е твоя. NIST дори приема, че нападателят вече е вътре, и иска фирмената мрежа да се третира като всяка чужда. Всяка заявка минава през проверка. Достъпът се дава за една сесия и е най-малкият, който стига за задачата.
Пример. Счетоводителят отваря програмата за заплати от лаптопа си в офиса. При стария модел офисът стига. При новия програмата пита отделно: той ли е това, неговият лаптоп ли е, трябва ли му точно тази справка сега. Ако някой е откраднал паролата му и влиза от непознато устройство, вярната парола сама не стига.
Идеята не се е родила изведнъж. Още през 2004 г. групата Jericho Forum говори за сваляне на стената около мрежата. През 2010 г. Киндерваг ѝ дава името. През 2014 г. Google описва своя вариант, BeyondCorp: вътрешните приложения излизат в интернет, а компанията спира да разчита на защитена вътрешна мрежа.
Какво не е
Нулевото доверие не е кутия, която купуваш. NIST пише изрично, че това е набор от водещи принципи, не една архитектура. И че преходът е път, който не става с подмяна на цялата техника наведнъж. Повечето организации дълго живеят наполовина в стария модел и наполовина в новия. Ако някой ти продава „Zero Trust в кутия“, продава ти етикет.
В малкия мащаб изглежда така. Всеки вътрешен инструмент има собствен вход и сам пита кой си, дори когато си в офиса. Пита пак. Всеки път.